Поредният изгубен храм

-        Най-после, Храмът на Древните! Не е ли величествен, сър?

Баринг ме чака пред вратите на Храма. Това трябваше да е малко странно, след като последно го видях на стотици километри от тук и минах по най-прекия възможен път, но вече съм свикнал на подобни изпълнения

-        Ти как точно успя да стигнеш преди мен? Нали Хуронските тунели бяха най-бързия начин да стигна до Храма?

-        Докато пресичах Кристалната джунгла, открих портал на Древните. Минах през него и се оказах тук, точно когато вие излизахте от тунелите, сър!

-        Ебаси късмета…

-        Сър?

-        Нищо. Дай да влизаме и да се свършва.

Баринг ми се усмихва благо и кима в съгласие. Усмивката е стандартното му лицево изражение: той има ограничен набор такива и ги пази само за специални случаи. Поглеждам към последната спирка в нашето приключение.

Какво е първото нещо, което изниква в главата ти, когато чуеш “древен храм”? Е, точно така изглежда Храмът на древните. Каменни блокове, изронени от стихиите и покрити с пълзящи растения, без следи на живот и естествено - на върха на хълм. Дизайнерът е взел каквото му е харесало от ацтеките, индусите и египтяните - изобщо, невдъхновен миш-маш. Дано вътре да е по-добре. Пристъпвам напред и - естествено! - огромната порта се отваря пред мен. Влизам първи, въпреки че Баринг е около два пъти по-масивен от мен и като цяло е по-подходящ за посрещане на неприятни изненади. Отне ми цял месец да стигна до тук, за да открия Ядрото на Гая. Ядрото е енергиен източник: с него, кралят на Деноксия (страната на Баринг) иска да захрани друга Древна машина, с която да спаси столицата си от потъване в непрогледен мрак. Или нещо подобно, не знам, не слушах като ми обясняваха. Важното е, че ако открия този артефакт, цялото кралството ще ме боготвори.

Като за храм, построен от изчезнала преди хилядолетия цивилизация, всичко е доста запазено. Древните си падали малко грандомани: дори тук в предверието на Храма светлината на факлите не е достатъчна да изпълни цялото помещение. Хитър номер - загатваш мащабност и величие, но разчиташ на тъмнината да прикрие колко празно е.  Навигирането на Храма се оказа лесно, Древните са поставили навсякъде ориентировъчни табели: всеки посетител може да разбере, че “Залата на Вечния огън” е в ляво, а тоалетните са в дясно.

Въпросният  Вечен огън се оказва пламък с всички цветове на дъгата, извисяващ се около десетина метра. Преминавайки през пламъка (естествено, че беше илюзия!) се оказваме в Изумрудения коридор, където всички стени са покрити със зеления камък. Светлината на факлите се пречупва от стените и създава красиви елмазени отражения. Абе, тия факли…

-        Баринг.

-        Да, сър?

-        Ние сме първите в този храм, нали?

-        Никой не е стъпвал тук от милениуми!

-        Тъй. А тогава… Кой подменя факлите? Като за изоставен храм, трябва да признаеш че всичко е доста добре осветено!

Баринг не благоволи да превключи към друго изражение, а ми отвръща със стандартната си усмивка:

-        Магията на древните, сър!

-        Да, добре… Не е като да имам по-добро обяснение. Хайде да продължаваме, че ме заболяха очите от зелената светлина. Виж, напред има нещ-

Тялото ми реагира преди мозъка да осмисли какво се случва. Хвърлям се по очи на пода, което ми спасява живота. “Нещото” се оказва ствол на стогодишен бор, който профучава над главата ми и изчезва отвъд живата завеса на Пламъка. Очаквах титаничен звук от сблъсък, когато най-после удари някоя стена. Вместо това отново настана тишина.

А Баринг обича да запълва тишината с очевидни заключения:

-        Капани, сър.

-        И сам се досетих, мерси. Няма да те питам как Древните са създали капан, който изстрелва цяло дърво с подобна сила.

-        Маги-

-        Казах, че няма да те питам!

-        Да, сър.

Продължаваме пътя си през Храма, следвайки древните табели. Преминаваме през Огледалния лабиринт, Пътеката на грешките и Желязното изпитание. Всяко помещение крие неприятни изненади: падащи камъни, отровни остриета изскачащи от стените, водоливници бълващи лава. Неведнъж се налага да се връщаме назад, след като стигнем до стая без изход. Започва да ми писва.

-        Баринг, писна ми!

-        Сър?

-        Обикаляме от часове, активираме капани, минаваме изпитания, а от тъпото Ядро няма и следа!

-        Магията на древните, сър.

-        Това няма сми- знаеш ли, забрави.

Стигаме до разклонение и Баринг се обажда:

-        Едната пътека продължава напред, а другата като че ли се изкачва нагоре. Накъде продължаваме?

-        Да пробваме изкачването.

-        Както желаете, сър.

Коридорът няма стъпала, но определено се усеща, че се движим по наклон. Подът е покрит с хлъзгав мъх (откъде се взе пък тая влага?!) и ми става става все по-трудно да пазя равновесие. Залитам напред и се хващам за една от металните халки, забити в стената точно за такива случаи. Уви, халката остава в ръката ми, а подът се разтваря със стържещ звук. Падам.

След няколко панически секунди се приземявам върху нещо меко и мърдащо. Преди очите ми да свикнат с околния сумрак, десетки ухапвания по цялото ми тяло вече подсказват къде съм попаднал - яма с отровни змии. Класика! Тъмнината пред очите ми се сгъстява…

Пак съм на разклонението, а  Баринг тъкмо казва:

-        Едната пътека продължава напред, а другата като че ли се изкачва нагоре. Накъде продължаваме?

-        Продължаваме напред!

-        Както желаете, сър.

Докато напредваме крачка по крачка, тествайки за капани, мърморя на глас:

-        Как точно се изхранва цяла яма с отровни змии, в изоставен храм, хиляди години наред...

-        Магията на-

-        Млъквай.

-        Както желаете, сър.

Толкова съм се разсеял, че почти пропускам малкия процеп в стената. Минавам сравнително лесно, но на Баринг му отнема няколко минути сериозни усилия да се промуши. Оказваме се в малко коридорче пред модерна врата с табелка “Моля, затваряйте вратата”. Приятно изненадан от разчупването на дотук клишираните зали и капани, уверено натискам дръжката и влизам вътре.

Две космати, сини гномчета седят на ниски столчета пред контролен пулт. Едното натиска наглед случайни копчета пред себе си с досада, на която е способен само човек с много скучна и рутинна работа. Другото съсредоточено плете шарен чорап на една кука. В краката му спи дебела рижава котка. Работещото гномче ни игнорира, а плетецът се обръща към нас с лека изненада:

-        А, героите! Решихте да огледате всяко кътче на Храма или просто сте се изгубили?

-        Виж, просто ни кажи как да стигнем до залата с Ядрото на Гая и изчезваме.

-        Ами, минахте ли през Изпитанието на Феникса?

-        Да.

-        А после?

-        После стигнахме до Драконовия трон.

-        Е, подминали сте го. Стълбите към Ядрото на Гая са точно преди залата с Драконовия трон, не знам как сте ги пропуснали. Не видяхте ли табелката?

-        Точно тая сме я пропуснали. По-важното е, има ли капани по стълбите?

-        Е, сега, няма да е професионално от моя страна ако…

-        Виж, писна ми вече от копия, падащи камъни, оживяващи статуи и отровни змии! Изобщо, как ги изхранвате тия змии? Нека да позная - магията на Древните!

Лицето на гномчето грейна.

-        Не! Механически са, а отровата си е по наша тайна рецепта. Древните използваха истински змии, ама е голяма мъка да им чистиш ямата всеки месец.… Изобщо, откакто Древните изчезнаха, вкарахме доста подобрения по Храма. Тези дни почти не използваме магия!  Всички капани например се задвижват от добрата стара физика: подземни реки въртят водни колела, лава захранва парни двигатели, такива работи.

Почти чувам как сърцето на Баринг се чупи. Показва ми ново изражение: тъга (усмивката се обръща надолу, очите се пълнят със сълзи).

-        Няма… магия?

-        Е, тук-там още я използваме, де. Всички факли, например, са си абсолютно магически. Просто не открихме по-практично решение.

Тази малка победа е достатъчна да активира ликуващото изражение на Баринг (двойно по-широка усмивка, насълзени от радост очи).. Решавам да изчезваме, преди да се разочарова отново: може да е досаден, но като пусне физиономията с тъжните очи и направо ми къса сърцето..

-        Ами добре, момчета, ние ще тръгваме. Успех с поддръжката!

Около час по-късно, вече изкачваме последните стъпала и достигаме заветната цел.

-        Най-после, Ядрото на Слънцето! Сър, с негова сила ще спасим кралството от сигурна гибел! Успяхме!

-        Мда, свърши… Май е време да деинсталирам и да започна нещо ново. - Изправен пред ситуация, в която не знае как да реагира, Баринг ми показва недоумение (сключени вежди, свити устни). - Това е игра, Баринг. Ти си част от нея - доста недоразвита част. Ако ти бяха написали повече от 10 линии диалог, щеше да е по-интересно човек да говори с теб..

-        Сър?

-        Ето, това имам предвид. Мързелива работа, като цяло. Имаше някои силни моменти, като скритата стая с гномчетата, но като цяло доста посредствено преживяване. Давам ви четири от десет.

-        Но… Вие спасихте кралството! Всичко ще е наред. Не разбирам…

-        Няма как да разбираш, Баринг. Сега ще изключа виртуалната реалност, ще вечерям, ще изтрия тази малоумна игра и ще инсталирам нещо по-стойностно. Ето, мама ме вика, мусаката е готова. Айде, със здраве!

-        Сър-

Последните думи на Баринг прекъсват, когато свалям виртуалния шлем от главата си. Няма какво да си кривя душата - играта беше загуба на време. Знаех, че ревютата са противоречиви, ама пак се излъгах да я пробвам. Поне не съм давал пари за нея, имаше я в Замунда.