Змейски мерки

Слънцето беше високо в небето, когато юнак Коля влезе в селото.

Че е юнак, си личеше отдалеч по снажната осанка, по сабята, препасана на кръста, по огромния дорест жребец, но най-вече - по абсолютната самоувереност, изписана на лицето му. Юнаците като Коля знаеха, че винаги пристигат на точното място в точното време. Не им беше присъщо да се притесняват за каквото и да било.

Има два вида юнаци. Едните са хора, прекарващи живота си в постоянно подобрение на ума и тялото, винаги готови да помогнат на изпадналите в беда, без да търсят отплата. Другите просто се раждат най-малкия от трима синове. Коля спадаше към втората категория. Родителите му се бяха постарали той да се появи на бял свят: освен двамата си по-големи братя, Коля имаше и две по-големи сестри. След неговото раждане обаче, цялото семейство си беше отдъхнало с облекчение. Беше въпрос на време той да извърши достатъчно юнашки подвизи, за да могат всички те да живеят спокойно и охолно.

Жребецът на юнака - Вихър - бавно напредваше по калдъръмения път. Малкото хора, които не бяха на къра по това време, хвърляха любопитни погледи към конника. Селцето беше неголямо, но спретнато. Скоро Вихър стигна до китния селски мегдан където, както във всяко селище в тази земя, издигаше снага приказно дърво.

Приказните дървета се хранеха с истории - израстваха от тях, отразяваха ги в своята външност и във вкуса на плодовете, които даваха. Ако им разказваш хубави истории, с мъдри поуки и добър край, те ставаха стройни, с голяма, дебела сянка, а плодовете, които раждаха през лятото, имаха вкус на мед. Всеки, който изяде такъв плод, усещаше порив да мечтае, да измисля и създава. Много хора ги ядяха преди лягане и на сутринта трескаво записваха сънищата си, за да ги превърнат в нови истории, които да нахранят дървото. Приказни плодове ядяха още шивачи, ковачи, музиканти и златари преди да създадат най-добрите си творби. Знахарите ги използваха за направата на всякакви илачи и церове, а никой готвач не можеше да се нарече майстор, ако поне веднъж не е готвил приказен кекс.

Имаше и други приказни дървета: бодливи и превити, с черна като катран кора и вечно жълти листа. Техните плодове също имаха сладникав вкус, но събуждаха най-низките и мрачни кътчета в човешкия ум. Такива изродени дървета имаше само на места, които честните хора заобикаляха отдалеч.

Никой не знаеше откъде са се появили приказните дървета или как се разпространяваха, но всеки град и селце имаше точно по едно. Където се издигнеше ново селище, скоро поникваше и ново приказно дърво. Сякаш хората носеха семената им в себе си, в своите истории.

Това дърво изглеждаше като достолепен старец, някога висок, но вече превил гръб; в стъблото му имаше извивка, а широките му клони се протягаха надолу към земята, като върба. На столче до дънера седеше дядо с побеляла брада и вълнен калпак, който шепнешком му разказваше история. Той беше разказвач; както и баща му преди това, и неговият баща по-рано. Негова отговорност беше да се грижи за добруването на приказното дърво.

Коля слезе от коня и пристъпи към стареца. Спря на крачка от него и се заслуша, но шепненето беше прекалено тихо, за да може да чуе историята. След минута търпението му се изчерпа напълно и той каза високо:

- Дядо, какво ви мъчи тука?

Шепотът спря. Дядото надигна глава към надвисналия над него юнак и промълви:

- К‘о рече?

- Да ви спасявам съм дошъл, юнак съм, не видиш ли! Айде, казвай какъв ви е проблемът и какво ми се полага в замяна.

Старецът погледна Коля, погледна и жребеца, който кротко хрупаше трева. После погали брадата си, помисли малко и се усмихна:

- Дума да няма, юнак си. Как те е докарала съдбата при нас, вдън гората? Днешно време все по големите друмове обикаляте юнаците, търсите царе и принцеси, искате по половин кралство…

- Да, да, наясно съм със стандартните тарифи - прекъсна го Коля. Огледа дузината малки спретнати къщички около мегдана и сбърчи вежди. - Така като гледам, едва ли ви се намират принцеси, ама може би… дъщерята на тукашния старейшина? За предпочитане, най-малката от три сестри?

- Старейшината съм аз. Драган ме викат. Дъщери нямам. Виж, имам син…

- Не! Видяло се е, ще мина само със злато и сребро. Това поне имате, нали?

- Колкото имаме, за теб ще бъде, юнако. Прав си, разбира се, имаме си една мъка в наше село. Е, не е болка за умиране, ама щом си бил път до тука…

- Давай по същество де, искам да приключа преди да се е стъмнило и да си ходя. Чух, че в Новигор са открили още една заключена кула с млада девица в нея, ако стигна навреме може и да ми излезе късмета.

Усмивката не слизаше от устните на дядо Драган. Той погледна Коля с разбиращ поглед, изправи се и закрачи със ситни стъпки:

- Естествено, естествено. Ела, ще ти разкажа по пътя. Отиваме към гробището.

- Вампир, а? Или караконджул? Вещица?

- Не. Змей.

Очите на Коля грейнаха. Змей! Ако беше истина, златото на бедните селяни изобщо нямаше да му е нужно. Един истински змей щеше да спи върху купчини злато и други скъпоценности. Самият звяр щеше да струва теглото си в злато, ако успееше да замъкне тялото до някой алхимик или магьосник...

- Змеят го има открай време, още моят дядо ми е разказвал за него. Като цяло, не е лош. Случвало се да отмъкне я някоя овца, я някое лъжливо овчарче, ама има-няма веднъж на година - напълно поносимо! Щом е дошъл юнак обаче, сигурно му е дошло времето да загине. Е, и други опитаха преди теб...

Гробището не беше далеч. По размера му изглеждаше, сякаш бившите жители на селцето превъзхождаха настоящите поне десетократно. Повечето гробове бяха обрасли с трева и диви цветя, но няколко изглеждаха пресни.

- Змеят май е вилнял наскоро?

- Последно се появи преди месец. Причакваха го тука двама, юнаци като тебе… Погребахме ги при нашите хора. Каквото беше останало от тях, де. Имали сме такива случаи и преди.

Коля се засмя:

- Не са били като мене, дядо. Тия са били разни любители, самодейци. Аз съм истински професионалист: трети син!

Старецът въздъхна облекчено:

- Ако знаеш колко се радвам да го чуя! Крайно време беше да се появи такъв, роден юнак и при нас! Едно време опитваха и тукашни семейства да стигнат до трети син, ама то лесно ли е…

- Заради гробовете на тия аматьори ли ме доведе тука, дядо? Кажи за змея! Как се появява, откъде иде и накъде отлита, с колко глави е?

- Тук те водя, защото винаги тук се появява змеят. Идва по всяко време - денем, нощем, призори, когато му скимне. Не стига, че си няма точно време, ами даже не идва с облаци и гръмотевици! Ей така: един момент го няма, после е над гробищата, а после си отлита. Никакво уважение към традициите!

- Странен змей имате, дума да няма… Говори ли? Иска ли нещо от вас? Храна, злато, девици?

- Говори рядко, от дъжд на вятър. Храна има достатъчно в гората. Злато - ние сме прости хорица, бедни. Злато имаме колкото за една торба да напълни, за змей това нищо не е. А девици… в местата, където се завъди змей, не е добра идея да си девица. Затова и си нямаме такива.

- Да бе, трябваше да се досетя… Значи, появява се над гробището. Да го чакам, нямам нито време, нито търпение. В коя посока отлита?

- На запад, към планината. Там, в подножието й, има един водопад…

- Да, ясно, стига ми толкова. Нормална бърлога. С колко глави е, казваш?

- Три.

- Поне на триста години, значи! Със сигурност е имал време да натрупа имане. Кой знае, може и някой вълшебен меч да изпадне покрай тая работа… - Коля гледаше небето замечтано. След малко затвори очи, въздъхна тежко и промълви - Значи, нямате девици, а?

- Казах ти вече…

- Добре де, проверявам само – Коля погледна към планината и сбърчи вежди. - Така като гледам: около два часа път, час-два борба със змея, после трябва да се прегледа и опакова съкровището… Дядо, я докарай една каруца утре по изгрев при леговището на змея? Пък кой знае, може и за вас да остане нещо.

✤✤✤

В горската тишина, звуците на водопада се носеха надалеч. Не оглушителен рев, а приятна, успокояваща мелодия. В основата му лежеше малко езеро, а до него се тъмнееше входа на пещера.

На брега на езерото, потопила нозе във водата, седеше стара бабичка и гледаше приближаващия юнак. Фокусирал погледа си върху пещерата, Коля изобщо нямаше да забележи присъствието й, ако бабичката не беше проговорила:

- Търсиш ли нещо?

Най-после погледът му се спря на нея. Тя беше малка, слаба женица с дълбоки бръчки по съсухреното лице. Снежнобяла плитка се подаваше изпод шарената й забрадка. Очите й, почти черни, бяха ясни и умни - недокоснати от възрастта. Тя го гледаше със същия минимален интерес, който той самият проявяваше към нея.

- Тука трябва да има змей, дошъл съм да го убия. Да си го виждала, бабо, дали е вътре сега? Ти да не си последната девица, дето е успял да отмъкне? Толкова ли години не се е намерил кой да те спаси...

Старицата въздъхна с досада:

- Кога ще се научите бе… Тука змей няма. Има змеица. Не, че правите разлика... Аз съм, между впрочем. Пусни коня да се напие с вода и изчакай да си накисна краката още малко, пък после прави каквото искаш.

✤✤✤

Коля се смяташе за добър юнак. Да, не беше трети син на трети син като приятеля си Марко, но все пак си имаше своите сполуки. Беше убил три великана, една ламя (бебе, но все пак ламя), един трол (възстаричък), а наскоро и семейство мечки, което отглеждаше малко русоляво момиченце като свое дете. Не се беше сблъсквал със змей - или змеица - но знаеше достатъчно за тях. Бяха свирепи, но умни; можеха да се превръщат както на хора, така и на други животни, че дори и на природни стихии. Всеки уважаващ себе си змей обаче приемаше образ на неземно красив човек. Старицата пред него беше всичко друго, но не и красива. Напомняше му на неговата баба, която като малък всяка заран му мажеше филии с масло.

Объркан, юнакът слезе от коня си и пристъпи несигурно към нея. За всеки случай задържа ръката си върху дръжката на сабята.

- Ти, таковата, май не ме разбра… За ЗМЕЙ съм дошъл, ей там, от едно село ме пратиха. Забравих да ги питам как се казва…

- Змейово го викат. А аз те разбрах съвсем добре. Ти, като за роден юнак, май не си от най-умните…

Едновременно обиден от забележката и поласкан, че юначеството му е толкова очевадно, Коля не знаеше какво да прави. Пристъпяше от крак на крак пред бабичката и подритваше малките камъчета на брега.

- Стига си дигал прахоляк! Е, видяло се е, ще ме убиваш. Нямам против, отдавна не ми е останало за какво да живея. Изчакай да ми покиснат краката още малко, пък после вади сабята и да се свършва.

- Ти… сериозно ли си змеица?

Бабата се усмихна. Още имаше всичките си зъби. Много, много повече зъби, отколкото една баба би трябвало да има. Устните й се разтегляха още и още, почти до ушите, в черните й очи блесна огън, сянката около нозете й се надигна и започна да добива страшни, крилати очертания... Зад Коля, жребеца тревожно изцвили и се втурна навътре в гората. За разлика от господаря си, Вихър не беше трети син и нямаше намерение напразно да си рискува живота.

Миг по късно на брега на езерото пак седеше безобидната старица. Лениво мърдаше палците на краката си във водата. Имаше замислено изражение.

- Искаш ли да чуеш една история? Моята? Виждам, че не бързаш да ме колиш, а пък аз… Очовечила съм се, какво да се прави. От векове не е имало с кого да поговоря. Хората от селото бягат от мен. Вече и на човек да се предреша, ме усещат и странят. А ето, на… говори ми се. Старост, нерадост… - усмихна му се отново, този път с нормален брой зъби. Когато Коля не каза нищо, змеицата започна.

✤✤✤

Не съм тукашна. Живеех на изток, близо до морето. Какво страшилище бях тогава! Млада, наперена… и нахална. Всичко, което поисках, ставаше мое. Заграбвах богатства, изяждах цели стада овце, отвличах девици… Не, че ми трябваха де, на повечето им давах по малко злато и ги пусках в някой друг край, да си дирят късмета. Някои ги изяждах, колкото да не ми излезе слава, че съм мекушава. Добре си живеех! И така, докато веднъж прекалих.

Летях над един широк друм и видях далече под мене карета да препуска по пътя. Надуших златото вътре, почти го виждах. Цели торби! Имаше и хора, но те не ме интересуваха. Спуснах се, хванах каретата в ноктите си и започнах да се издигам, високо, все по високо… Пуснах я чак на скалите пред леговището ми. Каретата се пръсна на парчета, хората вътре - също. Златото, стегнато в чували, си остана хубаво и прибрано: по-лесно да го добавя към купчината си. Спах като къпана онази вечер.

На сутринта ме събудиха викове и лютив дим, който се стелеше навсякъде около мен. Опитваха се да ме задушат. Побеснях. Исках да ги изгоря, да ги разкъсам… Изфучах от пещерата и започнах да търся върху кого да се нахвърля, но отвън нямаше никой. Тогава копия и камъни заваляха върху мен. Докато разбера, че хората са се покатерили над входа на пещерата, вече не можех да избягам. Крилата ми бяха окървавени и раздрани, едната ми лапа се влачеше премазана по земята.

В онзи ден почувствах повече болка, отколкото мислех за възможно. Полусляпа от дима и побесняла от болка се хвърлях върху скалите, плюех огън и жупел, заповядвах на вятъра да отнесе тези незначителни твари, които си мислеха, че могат да ме убият. Много от тях умряха, но не всички. Силите ме напускаха бързо. За първи път тогава изпитах страх. Не исках да умирам. И… се скрих.

С подвита опашка, победена, пропълзях обратно в пещерата. Чувах виковете им зад мен. Беше въпрос на време да подкладят огньовете отново и да ме задушат. Лазех все по-навътре в пещерата, търсех пролуки, от които да поема свеж въздух. Някои тунели бяха прекалено тесни за туловището ми. Превърнах се на човек. Бях го правила и преди, но рядко - вашите тела са… ограничаващи. Затова пък можех да се провра по-навътре в пещерата. Допълзях до една малка ниша, където имаше чист въздух и високо горе се виждаше светлина. Ако крилете ми бяха здрави! Сигурно щях да се спася. Сигурно… Бях изтощена, уплашена, объркана. Стоях и чаках отново да усетя лютия дим. Вместо това чух стъпки.

Той беше първият мъж, който се осмели да влезе в пещерата. Юнак, като тебе - трети син, както разбрах по-късно… Георги. Пристъпваше бавно, но уверено, покрит с лъскави доспехи и стиснал копие в ръце. Аз стоях, вцепенена, и се надявах светлината от пролуката в скалата да е прекалено слаба, за да ме види. Не беше. Очите му гледаха право в мен. Бях готова да се преобразя отново, да се бия, нямаше да се дам толкова лесно! Тогава той проговори:

- Не се бой. Ранихме змея, скоро ще го довършим, ако не е умрял от раните си. Ти… добре ли си?

Не знаех какво да кажа. Той ме мислеше за човек! За някоя невинна девойка, отвлечена от лошия змей… Мълчах, а той продължи да ме успокоява:

- Нормално е да си изплашена. Кой знае от колко време си тук. Ела да те изведем навън.

Оставих го да ме изведе. Другите оцелели вече бяха насъбрали смелост и плъзнаха в пещерата ми. Вадеха злато, скъпоценности, неща, които бях събирала вече 134 години! Идеше ми да ги избия всичките, но бях слаба. Чаках и мълчах. Като не откриха змея вътре, решиха, че е избягал от друг изход в пещерата. Разпределиха си съкровищата ми, обещаха да се върнат, ако някой отново види змей насам, и си тръгнаха по живо, по здраво. Георги ме взе със себе си, като още една награда от змейовото имане… Реших тогава, че на първата вечер, като спрем за почивка, ще го убия. Само да затвори очи! Ще си взема неговата част от златото, ще открия и останалите нахалници, един по един, ще си върна моето...

Още не бях казала и една дума. Георги, от своя страна, не млъкваше, дори докато превързваше раните ми. Разказваше ми за предишните си приключения, за това колко мои братя и сестри е убил, какви песни пеят хората за него. Все повече го мразех, а той продължаваше. Разказа ми за благодарните хора, за сълзите от радост, когато някое отвлечено от змей момиче се завърне при семейството си. Не е приятно да слушаш истории, в които ти си чудовището. За нас, ние сме просто… това, което винаги сме били. Ти едва ли спираш да се замислиш за гледната точка на овцата, преди да я заколиш… Или че великанът, който си покосил, го чакат гладни деца вкъщи…

Привечер най-после спряхме да починем в една малка странноприемница.  Надявах се да нощуваме под звездите, някъде далеч от хора, за да избягам по-лесно, но нямаше как. Гостилничарят ни нахрани, каза, че има само една свободна стая, смигна на Георги и ни остави. Без да се замисли, Георги заяви, че аз ще спя на леглото, а той на постеля през прозореца - да не би змеят да е тръгнал по следите ни и да се опита да ме открадне отново посред нощ.

Чаках го да заспи, а аз самата бях толкова уморена… Унесох се преди него.

Събудих се посред нощ и бавно се надигнах от леглото. Чувах равномерното му дишане в другия край на стаята - беше заспал с гръб, опрян на стената до прозореца, с копие в ръцете. Да излезна, без да го събудя, в моето отслабено състояние, беше невъзможно. Да го убия, без да вдигна шум? Можех да опитам. Приближих се до него, стъпка по стъпка, притихвах при всеки негов дъх. Ето, вече бях почти пред него. Вдигнах ръка, а ноктите ми започнаха да се удължават и закривяват, станаха остри като бръсначи. Само трябваше да замахна към гърлото му…

И до днес не съм сигурна защо не го направих. Нито тази вечер, нито на следващата. Може би… Исках да му покажа, че моя вид може да бъде и нещо друго, освен жестоки чудовища. Че е по-лесно да следваш природата си, но не е невъзможно да я промениш.

Продължихме да пътуваме. Георги говореше, а аз мълчах. Никога не положи ръка върху мен, не се опита да ме разпитва или да се отърве от мен. Сякаш отдавна беше решил какво ще прави с мен и беше напълно сигурен в правотата си. На третата вечер пристигнахме в родното му село.

Георги живееше сам. Всичко, което заработеше, изпращаше на семейството си: те живееха в Новигор, в богаташка къща, платена с неговите подвизи. Само той беше останал в родното им селце, в скромната къщурка, където беше отгледан. Там ме отведе.

Вече пред вратата, той се обърна към мен и ме погледна, като че ме виждаше за първи път. Вече бях свикнала да не чувам по-голямата част от постоянното бръщолевене, но винаги ще помня онзи поглед - и думите, които го съпроводиха:

- Радвам се, че ме пощади. И в пещерата, и във времето след това. Сигурно го направи за собствено добро, и все пак… Трябваше да се преструвам, че не знам какво си. Като те видях, там, в пещерата… хвана ме жал. За болката, която ти причинихме - съжалявам. За златото, което ти взехме: торбите с моя дял оставям тук, пред вратата. Те са си твои. Този район е спокоен, мирен. Змейове и лами не са се появявали никога. Ако отидеш към планините на запад, със сигурност ще намериш удобно място за нова бърлога. Моля те, не се връщай там, откъдето те изведох… и аз, като другите, обещах да се върна, ако някой те види отново. Другия път няма да спрат, докато не видят тялото ти да лежи безжизнено на земята. А сега… сполай ти! И довиждане.

Влезе вътре, сам. Точно както преди в пещерата, седях вцепенена и не знаех какво да правя. Притъмняваше... Гледах как зад прозореца заиграха светлини, а от комина на къщата се заизвива дим. Замириса на печено месо.

Вратата се отвори.

- Е, виждам, че не бързаш. Какво пък, кой друг юнак може да каже, че змеица му е гостувала в дома. Гладна ли си?

Онази вечер, за първи път говорих с него. Последваха още много такива.

За хората от селото, бях добре дошла гостенка. Подпитваха Георги с какъв звяр се е преборил, за да ме заслужи мен, а той само се усмихваше. Търпях ги, колкото да минава времето. Рядко разговарях с който и да е, но те приемаха мълчанието ми като срамежливост.

Георги реши, че е видял достатъчно свят. Моето злато беше предостатъчно, за да живеем скромния ни селски живот. Вече не ходеше по приключения, въпреки че съдбата го изкушаваше от време на време: я някоя златна ябълка ще се търкулне в краката му, докато се разхожда, я говореща лисица ще го помоли за помощ. Георги кимаше и подминаваше. Прекарваше времето си седнал под приказното дърво, със стария разказвач. Слушаше историите му и на свой ред разказваше за своите подвизи и чудноватите неща, които беше видял по време на странстванията си. Когато на стареца му дойде времето, Георги стана разказвача на селото. Всичко беше… спокойно. Минаха години.

Един ден, пред вратата ни беше оставено бебе.

Хората от селото казаха, че е чудо, съдба, орис. Писано било, като юнак и красива девойка не могат да имат свои деца - ето, едно дете само се проявява на прага им! Никой не спомена за пътуващия калайджия и бременната му дъщеря, които бяха нощували на край селото, близо до нашия двор. Тях ги нямаше. А малкото гладно чуводище не спираше да реве… Не изпитвах особени симпатии към него, въпреки че можеше да бъде сладко, като се разсмее. Георги обаче го обожаваше. Постарах се да бъда добра майка, заради него.

Синът ни порастна и естествено, тръгна по стъпките на баща си. Обикаляше света, връщаше се вкъщи и сядаше под приказното дърво до Георги, да разкаже какво е видял. Моят юнак беше вече посивял, с повече бръчки по челото… Покрай него и аз нагласях външния си вид, да не би някой да се усъмни в мен: таз година една нова бръчка на челото, следващата - сив кичур в косата. Остарявахме, привидно наравно. Но моите сили не намаляваха, а живота бавно започна да напуска тялото на Георги.

Казваха, че живял дълго. За мен времето заедно беше твърде кратко. Мисля, че плаках, тогава, на погребението. После не усещах нищо. Хората ми бяха чужди, домът ни, без Георги - също. Момчето беше някъде по света и кой знае кога щеше да се върне… Нямах причина да остана. Отидох за последно на гроба му, промълвих “сбогом” и за първи път от десетилетия, разперих криле. Човешката форма се смъкна от мен като стара кожа.

Летях, на запад, където той ми беше казал, че ще намеря леговище. И го намерих - седиш пред него в момента. Сврях се вътре и заспах така, както вашият вид не може. Сънувах моя юнак и живота ни заедно през следващите десет години.

Знаех, че все някога ще се върна. Ако не друго, поне за да поседя на гроба на Георги.

На ръба на гората пак върнах човешкия си образ - онзи, младия, с който някога бях дошла за първи път по тези земи. Обаче го чувствах… сбъркан. Сякаш вече не ми отиваше. Тръгнах към гробищата.

Гробът на Георги беше почистван наскоро. Синът ни се беше прибрал, научил за участта на баща си и изчезването на майка си, а после тръгнал обратно по света. Може би беше тръгнал да ме търси, може би не – така и не го видях повече. Поседях на гробищата и си тръгнах. Нямах нито желанието, нито търпението да ходя предрешена като човек, докато стигна гората - разперих криле и се издигнах нагоре, точно както онзи ден преди десет години. Така правя и днес, когато реша да отида там - идвам в човешки образ, поседявам, почиствам гроба му и отлитам.

✤✤✤

- Вече никой не е жив от онези времена, така че пак си върнах стария образ, удобния - този, дето виждаш в момента. Местните не ме закачат, странят от мен, но тръгна приказка. “Змей има там, истински змей, с три глави!” Така и започнаха да викат на селцето Змейово. Идват юнаци от време на време. Някои причакват около гробището, с надежда да ме хванат там, други тръгват да ме дирят по гората. По-глупавите така и не ме откриват. Тези като теб, природно надарените… Е, с вас е друго. Скоро не беше идвал такъв.

Коля, който беше слушал мълчаливо, се сепна.

- А юнаците от миналия месец? Ти ли ги уби?

Змеицата се изсмя.

- Юнаци е силно казано. Бяха двама ловци, тръгнали на лов за вълци по горите. Е, намериха вълци. Повече, отколкото очакваха. Занесох, каквото беше останало от тях, до селото. Предполагам, са ми приписали заслугата?

Коля кимна мълчаливо.

- От мен да знаеш, младеж, няма ненаказано добро. Но, стига съм дърдорила, станала съм като мъжа ми… Виж, слънцето вече докосва върха на дърветата. Е, май е време? Всъщност, как се казва юнакът, който ще ми отреже главата?

- Коля ме зоват. Аз, таковата… Май не искам да те убивам вече. Някак си… срам ме е.

Змеицата въздъхна.

- И ти ли? Всичките родени юнаци сте такива. Това е вашата природа, както е на вампирите да смучат кръв или на караконджулите да задават гатанки. Добряци сте… Жалко.

Тя стана, обърса мокрите си крака в тревата и изтупа черната си одежда там, където беше седяла на земята. Тръгна към пещерата с бързи крачки.

- Е, бил си толкова път, пък и изслуша брътвежите на една стара жена. Не бива да те пускам да си тръгнеш с празни ръце. Идвай.

Коля се огледа. Вихър се беше върнал неотдавна и пиеше вода от езерото. Слънцето беше ниско, но все още имаше достатъчно време да се върне до Змейово за вечеря. А на другия ден - Новигор, заключената кула… След историята на бабата, дори и тази мисъл не го блазнеше. Безброй въпроси изникваха в главата му - как се появяваха тия кули за една нощ на места, дето преди ги е нямало? Кой затваряше горките момичета вътре, и защо? Въобще разумно ли беше да държиш затворник в нещо, което се вижда в цялата околност, вместо да го скриеш някъде под земята? С такива мисли на главата, Коля неуверено влезе в пещерата. Малко след входа, встрани от основното помещение, имаше късо разклонение. В него, от тавана на пещерата се спускаха дълги сталактити. На пода под тях белееше голяма купчина кости.

- Едва ли знаеш, но нашия вид си сменя зъбите на всеки двадесет години - гласът на старицата идваше от мрака в по-дълбоките части на пещерата. Вече почти не различаваше фигурата и в мрака. - Доколкото си спомням, вашите магьосници дават мило и драго за змейски зъб. Вземи си, колкото може да носиш. И тръгвай със здраве, че вече се стъмва!

Юнашката меркантилност на Коля се пробуди. Змейски зъби! Това вече беше приказка. С два-три от тези, щеше да има достатъчно пари за нова къща. А тук имаше десетки… Започна внимателно да преравя купчината, в търсене на най-големите. Освен зъбите, имаше и всякакви други кости: вълчи черепи, мечи лапи, еленски рога. Като вдигна един особено голям змейски зъб, видя човешки череп да се хили насреща му.

Коля се завъртя рязко.

Преди да успее да направи друго, челюстите на змеицата щракнаха върху главата му. Тялото се свлече безжизнено върху купчината кости. Миг по късно, змеицата вече беше възвърнала своя безобиден човешки образ. Избърса струйката кръв, потекла от устата й с опакото на ръката си.

- Добряци сте, наистина. И глупаци...

✤✤✤

Рано на следващата сутрин, дядо Драган стоеше пред пещерата и нервно пристъпяше от крак на крак. В едната ръка стискаше омачкания си калпак, а с другата държеше юздите на Вихър. Жребецът радушно приемаше смяната на собствеността си. След известно време, без да бърза, от пещерата излезе белокосата старица. Отиде до вчерашното си място на езерото, потопи босите си крака във вода и скръсти ръце върху подутия си корем. Най-после, без да се обръща към Драган, проговори:

- Рано си дошъл. Още вчера си харесал коня, нали? Нямаше търпение да го вземеш.

- Не, бабо, нищо такова, аз само да видя дали ти си добре!

- Не ми ги разправяй на мене тия! Все едно не познавам правнука си… Останалите неща са вътре, до входа. Сабята му не е лоша, имаше малко злато в дисагите, ще стигне да вземете малко зимнина за тези, които нямат достатъчно. Не беше лош юнак… Като разказваш за него на дървото, измисли по-хубав край. Видях, че е почнало да се криви, внимавай! Ако приказното ви дърво се изроди, никой юнак вече няма да стъпи в Змейово. Имаше ли други хора заедно с този?

- Не, бабо. В село обаче дойде разказвача от Леснидол, оттатък планината, да обменяме истории. Каза ми нещо интересно… Преди три дни, при тях дошли двама юнаци - и двамата, трети синове. Обикалят по земята и се надпреварват, кой е по-голям юнак. Търсят подвизи да се доказват един пред друг. Та, засега са в Леснидол да видят кой може да улови тамошната самодива, без тя да го омагьоса. Като приключат - както и да приключат нещата - щели да продължат отвъд планината, към нас...

Бабата се усмихна широко. Двамата юнаци и змеицата! Ето, това беше приказка.