*********************************************************************************
За първи път от шест месеца Мария отвори очи.
Междупланетните пътувания не са особено приятно преживяване. Стазис камерите запазват човешкото тяло, но има нещо изконно сбъркано в това да прекараш месеци наред в сън. Това беше третата мисия на Мария като пилот и седмо пътуване до Марс. Гаденето беше също толкова неприятно, както при първото ѝ пътуване - сега просто знаеше, че то ще изчезне в рамките на три до шест часа. Чувството на загуба беше по-трудно за превъзмогване. Ставаш с мисълта, че вчера си оставил близките си, а всъщност си пропуснал половин година от живота им. Дали майка ѝ беше добре? Дали Ерик беше спечелил състезанието по плуване? Щеше да провери за съобщения по-късно.
След като тества координацията и рефлексите си, Мария се придвижи към мостика и се настани в пилотския стол. Имаше нужда от още време, за да се събуди напълно, но умението да следва рутинни протоколи почти насън беше задължително за всеки добър междупланетен пилот. Това, и безграничният инат.
Историческите данни за пътуването им не показаха аномалии или отклонения от курса. Бърз преглед на камерите в стазис крилото също не разкри проблеми. Петдесет души спяха в очакване на новият си живот на Марс. Пилотът винаги се събужда първи, за да извърши ръчно приземяване в случай на повреда по автопилотната система при навлизане в атмосферата. Първият опит за напълно автоматизиран полет, извършен осем години по-рано, беше доказал нуждата от това. За момента обаче всички системи работеха в изправност. Скоро щяха да кацнат в базовия лагер Олимп и да снабдят живеещите там заселници с така необходимите им запаси и свежи попълнения. По-важното за Мария беше, че отново ще види сестра си.
Червената планета изпълваше по-голямата част от гледката през главния визьор на кораба. От това разстояние вече можеше да се установи жива връзка, без изчакване между приемо-предаването на съобщения. Мария задейства комуникационната система.
Отговорът не закъсня. На екрана пред нея се появи лицето на сестра ѝ:
- Здравей, Мария.
- Нидия, радвам се да те видя! Изпращам ти статуса на всички корабни системи. Скоро ще сме готови за навлизане в атмосферата. Как са нещата долу?
- Задава се пясъчна бура на няколко часа от нас, но ще успеете да се приземите преди нея. Виж, Мария… Като кацнете, ела възможно най-бързо към стаята ми. Трябва да поговорим.
- Всичко наред ли е? Новини от Земята?
- Ще е по-лесно да говорим лице в лице. След кацането, не чакай останалите да излязат от стазис - ела. Чакам те.
Кацането не мина без приключения. Първите вълни на пясъчната буря наближаваха лагера. Мария не искаше да рискува някой сензор да се повреди в най-неподходящия момент и автопилота да ги разбие. Уверено пое контрола в свои ръце и насочи кораба към входа на космодрума. Гордееше се с пилотските си умения в редки моменти като този, когато се налагаше да ги използва. Вратите на космодрума се затвориха зад кораба. След минута зелени сигнални светлини показаха, че въздуха отново е достигнал годни за дишане нива. Беше време всички принцеси и принцове в стазис крилото да се събудят от вълшебния си сън.
Както почти всичко останало, процеса по изваждане на пътниците от криостазис се стартираше автоматично. Мария помисли за молбата на сестра си, но се чувстваше отговорна за хората на борда. Знаеше от опит, че при събуждането е успокояващо да видиш някой, който изглежда поне бегло адекватен. Отиде в стазис крилото.
Камерите бяха отворени, а успокояващият глас на бордовия компютър предупреждаваше техните обитатели да се движат бавно и внимателно докато излизат. Влизайки в крилото, Мария очакваше да чуе разнородни кашлици, прозявки, наченки на човешка реч и други звуци, съпровождащи едновременното събуждане на петдесет души от шестмесечна дрямка. Такива нямаше.
Паниката я удари като студена вълна. Затича се към най-близката камера - жената в нея дишаше. Слава Богу, дишаше! Всичките опити на Мария да предизвика каквато и да е реакция - викове, побутвания, плесници - останаха без резултат. Непознатата лежеше с благоговейно изражение, дишаше равномерно и - според движението на очите ѝ - сънуваше.
Обитателите на следващите три камери бяха в същото състояние. Когато достигна до петата, Мария осъзна нещо странно: всички дишаха в абсолютен синхрон. Явно имаше неизправност в протоколите за изваждане на пътниците от криостазис. Опита да се свърже с лагера, за да помоли някой да дойде на борда, но никой не отговори. Може би пясъчни частици от бурята бяха повредили някои системи? След кратко колебание, Мария слезе от кораба.
В коридорите на базата я посрещна тишина. Отне ѝ няколко минути да открие първия човек. Беше механик, заспал върху полуразглобена машина. Последваха и други: инженери, ботанисти, доктори. Всички изглеждаха, сякаш са заспали по средата на дейността си. “Нидия, дано да си добре.” С бърза крачка се отправи към спалните помещения.
Най-после достигна до стаята на сестра си. Автоматичната врата се плъзна пред нея. Нидия спеше на стол пред малко бюро, отпуснала глава върху него. Вниманието на Мария обаче беше насочено към гостите в помещението.
Три издължени, абсурдни форми образуваха полукръг в средата на помещението. Изглеждаха като земни медузи, полупрозрачни, с шест пипала дълги поне два метра, непрестанно мърдащи с бавни, почти танцови движения. Телата им се рееха във въздуха с явно нехайство към марсианската гравитация и пулсираха с тъмна, червена светлина. Дишането на Нидия съвпадаше с пулсиращия ритъм на светлината. Преди да успее да се отърси от първоначалния шок, Мария замръзна. Стаята се разми пред очите й, заменена от образи.
Името на вида им беше неразбираемо за нас. Те откриваха планети с разумен живот и наблюдаваха неговото развитие. Човечеството беше под зоркия им поглед от хилядолетия. В много случаи, Те ставаха ментори - напътстващи много видове в тяхното технологично развитие. Нашите себични, често саморазрушителни наклонности бяха причината Те да запазят присъствието си скрито от нас. Установяването на контакт с подобни видове се смята за риск. Преди пет месеца, това пасивно наблюдение имало катастрофални последствия. Земята вече не съществуваше.
Неуспешен научен опит за създаване на нов енергиен източник беше унищожил 80% от планетата и всички форми на живот. Те знаеха за опита. Можеха да се намесят, разкривайки съществуването си… Но не го направиха. Във вселената оставаха около 1,000 човека: тези на Марс, както и пътниците на три кораба, пътуващи насам.
Те не можеха да променят последствията от своето бездействие, но искаха да предложат на оцелелите шанс за по-добро бъдеще. Разполагаха с нужните технологии и ресурси да превърнат Марс в нов дом за човечеството. Това, което искаха, беше представител - нея.
Те щяха да събудят всички, един по един. От Мария се искаше да бъде тяхното лице, за да избегнат ненужна паника. Опитът и характера ѝ я правеха най-подходящия човек за целта.
Образите спряха. Замаяна, Мария пристъпи към леглото в ъгъла на стаята и седна на него. Всичко - всички - ги нямаше. Вместо тъга или ярост, усещаше тъпа болка, празнота в себе си. Синът ѝ го нямаше. Нямаше да види кой той пораства. Нямаше никога повече да го прегърне. Майка ѝ, близките и приятелите, дома... Нямаше при кого да се върне. Нямаше къде. Погледна към Нидия.
- Преди кацането, говорих със сестра ми. Това...
В главата ѝ проговори глас:
- Симулирането на образи и гласове е нещо, което дори вашите технологии позволяват. Ще отговорим на всички твои въпроси, но преди това сме длъжни да ти предложим избор. Всеки човек, при своето събуждане, ще го получи. Тук сме, за да ви помогнем, но реалността може да бъде… трудна за приемане. За тези, които не открият в себе си воля и желание да продължат напред, предлагаме алтернатива: безкраен сън. Нашите стазис технологии са съвършени. Можем да ви събудим след петдесет, или петстотин човешки години. Или никога. Ти си първата, която трябва да реши.
Погледът ѝ все още беше върху Нидия. Не ѝ отне много време да избере.
- В базата има петстотин човека… Предстои ни адски много работа. Въпросите могат да почакат. Събудете сестра ми.
Кацането не мина без приключения. Първите вълни на пясъчната буря наближаваха лагера. Мария не искаше да рискува някой сензор да се повреди в най-неподходящия момент и автопилота да ги разбие. Уверено пое контрола в свои ръце и насочи кораба към входа на космодрума. Гордееше се с пилотските си умения в редки моменти като този, когато се налагаше да ги използва. Вратите на космодрума се затвориха зад кораба. След минута зелени сигнални светлини показаха, че въздуха отново е достигнал годни за дишане нива. Беше време всички принцеси и принцове в стазис крилото да се събудят от вълшебния си сън.
Както почти всичко останало, процеса по изваждане на пътниците от криостазис се стартираше автоматично. Мария помисли за молбата на сестра си, но се чувстваше отговорна за хората на борда. Знаеше от опит, че при събуждането е успокояващо да видиш някой, който изглежда поне бегло адекватен. Отиде в стазис крилото.
Камерите бяха отворени, а успокояващият глас на бордовия компютър предупреждаваше техните обитатели да се движат бавно и внимателно докато излизат. Влизайки в крилото, Мария очакваше да чуе разнородни кашлици, прозявки, наченки на човешка реч и други звуци, съпровождащи едновременното събуждане на петдесет души от шестмесечна дрямка. Такива нямаше.
Паниката я удари като студена вълна. Затича се към най-близката камера - жената в нея дишаше. Слава Богу, дишаше! Всичките опити на Мария да предизвика каквато и да е реакция - викове, побутвания, плесници - останаха без резултат. Непознатата лежеше с благоговейно изражение, дишаше равномерно и - според движението на очите ѝ - сънуваше.
Обитателите на следващите три камери бяха в същото състояние. Когато достигна до петата, Мария осъзна нещо странно: всички дишаха в абсолютен синхрон. Явно имаше неизправност в протоколите за изваждане на пътниците от криостазис. Опита да се свърже с лагера, за да помоли някой да дойде на борда, но никой не отговори. Може би пясъчни частици от бурята бяха повредили някои системи? След кратко колебание, Мария слезе от кораба.
В коридорите на базата я посрещна тишина. Отне ѝ няколко минути да открие първия човек. Беше механик, заспал върху полуразглобена машина. Последваха и други: инженери, ботанисти, доктори. Всички изглеждаха, сякаш са заспали по средата на дейността си. “Нидия, дано да си добре.” С бърза крачка се отправи към спалните помещения.
Най-после достигна до стаята на сестра си. Автоматичната врата се плъзна пред нея. Нидия спеше на стол пред малко бюро, отпуснала глава върху него. Вниманието на Мария обаче беше насочено към гостите в помещението.
Три издължени, абсурдни форми образуваха полукръг в средата на помещението. Изглеждаха като земни медузи, полупрозрачни, с шест пипала дълги поне два метра, непрестанно мърдащи с бавни, почти танцови движения. Телата им се рееха във въздуха с явно нехайство към марсианската гравитация и пулсираха с тъмна, червена светлина. Дишането на Нидия съвпадаше с пулсиращия ритъм на светлината. Преди да успее да се отърси от първоначалния шок, Мария замръзна. Стаята се разми пред очите й, заменена от образи.
Името на вида им беше неразбираемо за нас. Те откриваха планети с разумен живот и наблюдаваха неговото развитие. Човечеството беше под зоркия им поглед от хилядолетия. В много случаи, Те ставаха ментори - напътстващи много видове в тяхното технологично развитие. Нашите себични, често саморазрушителни наклонности бяха причината Те да запазят присъствието си скрито от нас. Установяването на контакт с подобни видове се смята за риск. Преди пет месеца, това пасивно наблюдение имало катастрофални последствия. Земята вече не съществуваше.
Неуспешен научен опит за създаване на нов енергиен източник беше унищожил 80% от планетата и всички форми на живот. Те знаеха за опита. Можеха да се намесят, разкривайки съществуването си… Но не го направиха. Във вселената оставаха около 1,000 човека: тези на Марс, както и пътниците на три кораба, пътуващи насам.
Те не можеха да променят последствията от своето бездействие, но искаха да предложат на оцелелите шанс за по-добро бъдеще. Разполагаха с нужните технологии и ресурси да превърнат Марс в нов дом за човечеството. Това, което искаха, беше представител - нея.
Те щяха да събудят всички, един по един. От Мария се искаше да бъде тяхното лице, за да избегнат ненужна паника. Опитът и характера ѝ я правеха най-подходящия човек за целта.
Образите спряха. Замаяна, Мария пристъпи към леглото в ъгъла на стаята и седна на него. Всичко - всички - ги нямаше. Вместо тъга или ярост, усещаше тъпа болка, празнота в себе си. Синът ѝ го нямаше. Нямаше да види кой той пораства. Нямаше никога повече да го прегърне. Майка ѝ, близките и приятелите, дома... Нямаше при кого да се върне. Нямаше къде. Погледна към Нидия.
- Преди кацането, говорих със сестра ми. Това...
В главата ѝ проговори глас:
- Симулирането на образи и гласове е нещо, което дори вашите технологии позволяват. Ще отговорим на всички твои въпроси, но преди това сме длъжни да ти предложим избор. Всеки човек, при своето събуждане, ще го получи. Тук сме, за да ви помогнем, но реалността може да бъде… трудна за приемане. За тези, които не открият в себе си воля и желание да продължат напред, предлагаме алтернатива: безкраен сън. Нашите стазис технологии са съвършени. Можем да ви събудим след петдесет, или петстотин човешки години. Или никога. Ти си първата, която трябва да реши.
Погледът ѝ все още беше върху Нидия. Не ѝ отне много време да избере.
- В базата има петстотин човека… Предстои ни адски много работа. Въпросите могат да почакат. Събудете сестра ми.
Comments
Post a Comment