Киберпънк 2019

Или как у нас отново може да държите в ръце стойностно списание, от фенове за фенове.

За повечето хора, думата „киберпънк“ извиква един сборен образ в съзнанието им: мрачен, безкраен пейзаж от ярки неонови надписи върху огромни небостъргачи, усещане за мръсотия и упадък въпреки наличната висока технологичност, и едно много отчетливо разделение на света между имащите всичко – отгоре, и нямащите нищо – отдолу, където монолитните структури не им позволяват да се насладят дори на нещо толкова обикновено като дневната светлина. Този образ до голяма степен е създаден благодарение на две феноменални творби, на които ще се спра след малко. Моите първи асоциации за „киберпънк“ са малко по-различни.

Като малък прекарвах достатъчно голяма част от времето си в поредната видео игра, за да се самоопределям като геймър. През вече далечната 2002 г. попаднах на Paradise Cracked – една обективно посредствена, руска ролева игра, развиваща се в типично киберпънков сетинг, с може би най-лошия дублаж на български, който някога съм чувал. Обичам тази игра – и сега, когато ясно отчитам всичките й недостатъци. А навремето за мен тя беше съвършена. Прекарах дни в този бъдещ свят, заобиколен от типичната за жанра група персонажи: хакери, войници-киборги, изкуствени интелекти и мутанти. На крехката ми 10-годишна възраст, това беше първи досег с киберпънка.

Филмовият ми досег също е различен от масовия: също култовия, но далеч не толкова известен Johnny Mnemonic, a.k.a.филма, в който Нео говори с делфин. Да, ако не сте го гледали - поправете тази грешка възможно най-скоро! Отново бяха налични всичките стандартни тропи: хакерите, биомодификациите, мега корпорациите и тн.

Колкото и неизвестни да са тези творби, те поставиха личните ми основи на киберпънка. А за това доколко и откъде са черпели, какво са доколко са следвали утвърдената формула и в какво са иновирали по отношение на жанра, си давам сметка чак сега. След като прочетох Киберпънк. Буквално. Всичко, което може да се каже за това явление, събрано на едно място, благодарение на усилията на един страхотен екип.

За мен първото хартиено издание на списание ShadowDance е донякъде носталгично. Върна ме към 2002 година, когато фанатично събирах всеки брой на Gamers' Workshop (RIP!). Двете дори имат свързващи звена, под формата на AlDim и Roland. Истинската прилика за мен идва от страстта, която лъха от страниците: от усещането, че всичко вътре е създадено от хора, които наистина са запалени по това, за което пишат. Професионалисти, да, но също така истински фенове. А целевата аудитория са пак същите - истинските фенове. На киберпънка. На научната фантастика. На добрата журналистика дори.

Научих за инициативата около Киберпънк още в първите дни на Kickstarter кампанията, благодарение на супер ентусиазираната ми приятелка-редакторка Ани, която също като екипа на ShadowDance обожава фантастичното във всичките му форми и проявления. Включих се без определени очаквания: по-скоро исках да подкрепя един екип, към който тепърва набирах симпатии благодарение както на статиите в сайта, така и на форума. Кампанията далеч надмина поставената финансова цел, а списанието, което в крайна сметка получих, ме накара да уважавам хората зад него още повече.



Най-точното определение за това издание идва от неговите създатели: „Киберпънк алманах“. Това е абсолютно точно: 272 страници със ЧУ-ТО-ВЕН дизайн, бъкани с всичко що е киберпънк. За да споделя мнението си за всичко написано ще ми трябват поне още толкова страници, така че ще се фокусирам върху любимите ми материали.

Атлас на киберпънка, Предходниците на киберпънка и Жанрова блок-схема

За мен горните три статии са основата, “гръбнака” на изданието. Дори само за тях, плюс добрата колекция от киберпънк разкази, щях да чувствам че съм получил достатъчно материал за парите си. Комбинацията от трите не само отговаря на въпроса “що е то киберпънк”, но и проследяват и неговото зараждане, развитие и последвалата диаспора на “пънковете”. Смятам за мой личен пропуск факта, че не бях даже и чувал за Алфред Бестър - ще мина през ключовите му творби при първа възможност. Първоначално бях учуден като видях и Джеймс Балард сред ранните вдъхновения за създаването на истинския киберпънк, но като си направих сравнение между вертикалната (буквално) социална йерархия в Небостъргач и типичния киберпънк сетинг, бързо видях приликите.

Кибер-разкази

Споменах за разказите в Киберпънк. Те са добра смесица от произведения на български и чуждестранни автори, която показва колко обхватно може да бъде определението “киберпънк”. За мен няма слаби творби в подбраните и съм много приятно изненадан от родните разкази, особено от този на Андрей Велков.

Имаме типичната история тип “кибер-био-хакери срещу мегакорпорации” в Пантера на Георги Янакиев, но имаме и много личната, романтична история в Snow on Snow на Сара Елис, която вероятно нямаше да разпозная като киберпънк ако не присъстваше на страниците точно на този брой.

Романтиката, или по-точно любовта като чиста емоция, е основна тема и в друг от разказите: Джони на Константин Георгиев. Наблюденията на възрастната двойка и тяхното куче, прекарващи дните си привидно в правене на нищо, ми стопли сърцето. Винаги изпитвам такова чувство, като видя някоя достолепна двойка. Те просто са щастливи, че все още са заедно. Не им е нужно нищо друго.



Тази романтика контрастира силно с еротиката в Алгоритъм на интимността на Хараламби Марков. Освен еротиката, тук имаме и един плашещо реалистичен поглед над една бъдеща София, където грозните гледки се скриват от очите ни, а Дядо Добри (лека му пръст) е превърнат в евтина реклама за привличане на туристи.

Любимият ми разказ определено е Последният идеален ден за лов на рибка-бананка, на Андрей Велков. Тук имаме едно много по-оптимистично бъдеще от това, обрисувано в останалите произведения, а бунтовническата, “пънк” частица идва под формата на щастлив човек, живял пълноценен живот, който просто иска този живот да приключи - въпреки възможността да живее вечно.

Последното произведение (всъщност първо по подредба в списанието) - Зимният пазар на Гибсън беше чудесен, но заедно с всички останали материали за автора и неговото творчество ми напомниха, че (срам!) така и не дочетох вездесъщия Невромантик. Грешка, която все някога трябва да поправя. Отново имаме контрастираща тематика и избори на персонажите, този път с любимия ми гореописан Последният идеален ден. Пак имаме възможност за квази-безсмъртност, но тук тя не е нежелан финал на пълноценен живот, а бягство от мъчително съществуване в изтерзана човешка обвивка. Не знам дали разказите специално са подбирани, за да има тази двойственост и разглеждани на едни и същи емоции и теми от различни гледни точки, но определено се е получило страхотно!

Гейминг

Може би именно заради милите спомени от Gamers' Workshop, но gaming-related статиите ми бяха особено мили. Deus Ex е страхотна - първия ми досег с поредицата всъщност беше със смятаната за най-слаба Invisible War, така че всички останали изиграни в последствие бяха все по-добри. Shadowrun ми показа откъде руснаците зад Paradise Cracked бяха черпили най-силно (е, и от X-COM поредицата де), а краткото споменаваме на Arcanum: Of Steamworks and Magick Obscura ми напомни, че тя все още седи някъде в постоянно растящия списък от “Игри, които някога ще играя”™.

Не мисля, че е нужно да описвам колко са високи очакванията ми към Cyberpunk 2077. В много отношения, това е make-or-break проект за поляците от CD Project. Или ще затвърдят позицията си като създатели на RPG шедьоври, или ще станат жертва на извънземните очаквания и ще се върнат към добре познатия им свят на Вещера за едни гарантирани големи пари. Залагам на първото. От моя страна - заделянето на средства за нова видеокарта започна след първия показан геймплей миналата година и още е до никъде, така че забавянето на release date до 17ти септември 2020 всъщност ми дойде супер (както и карантината, рязко намалих ненужните разходи).

...И всичко останало

Бързите прегледи на киберпънко-подобни филми, сериали и комикси, освен че ми позволиха да си набележа някои неща, ме предизвикаха и да сложа нова оценка на нещата, които съм гледал - този път чисто през призмата на киберпънка. Синтуейв статията ме накара 1) да си пусна отново Nightcall на Kavinsky, и 2) да проверя дали Drive го има в Netflix (уви, не). От огромното количество материали, които не разглеждам тук, бях силно впечатлен от статията за съвременна Япония на Чарли Паркър, както и прегледа на източноевропейския киберпънк от Random.

Единствените ми проблеми със списанието са два:

Първо - дизайнът наистина е прекрасен и получава всичките ми адмирации. На едно-две места обаче (спомням си например статията Киберпънк и настолни игри) се срещат комбинации от рода на черен текст и червен/син фон, които леко затормозяват четенето.

Второ - Ghost in the Shell с цяла статия, пък Akira с половин страничка? Blasphemy! При положение, че текста за второто започва с “В много отношения, Akira е също толкова важен за киберпънка, колкото и Blade Runner”. Колкото и да харесвам GitS, за мен това си беше едно порязване на обективно по-добро, и по-влиятелно произведение като Akira. В едно идеално издание, щеше да има по статия и за двете.

За финал

Чакам следващото издание с нетърпение! За предпочитане скоро (преди края на света, както е тръгнало). Hopefully in it, there be dragons.