Удоволствието да четеш добро фентъзи - Придворният убиец на Робин Хоб

 Перото ми спира, сетне изпада от пръстите ми и оставя закривена следа върху хартията на Федрен. Ето че похабих още един безценен лист в нищо повече от напразни усилия. Питам се дали ще мога да напиша тази история, или на всяка страница ще оставя следа от непреглътната горчивина, която смятах за отдавна забравена. Вярвах, че съм се излекувал от злобата, но щом перото докосне хартията, с мастилото започва да се излива и болката на онова малко момче, докато накрая не ме завладеят подозренията, че всяка от внимателно изрисуваните букви е само почернял, незарастнал белег на рана…

Всеки почитател на фантастичната литература може да си спомни Книгата, която е събудила у него интереса към този толкова обичан и популярен жанр. Много често Книгата е част от Поредица и с нея свързваме някои от най-скъпите си читателски спомени. С времето интересът към фентъзито остава, обаче (поне за мен) става все по-трудно да намериш история, която да те накара наистина да инвестираш не само времето и вниманието, но и чувствата си в нея. 

Разказвам ви всичко това, защото без да знам в какво се забърквам, преди вече повече от година навлязох в света на Шестте херцогства на брилянтната Робин Хоб. Три книги по-късно мога уверено да кажа, че никое фентъзи не ме е обсебвало толкова от почти 10 години насам - когато излезе Танц с дракони на Джордж Р. Р. Мартин. За творчеството на Хоб самият Мартин казва:

“В днешния препълнен фентъзи пазар, книгите на Хоб са като истински диаманти в море от лъскави камъчета.”

Чел съм подобни гръмки изказвания от знаменити автори върху кориците на доста фентъзи книги и за съжаление те често се оказват силно преувеличени. Но в случая Мартин е напълно прав.

Пълната история на този фантастичен свят изпълва чутовните 16 романа, групирани на трилогии (и една четирилогия), една повест и няколко разказа. Всяка трилогия има задоволяващ финал и в този текст ще говоря за първата (или една от двете първи) - Придворният убиец (The Farseer). 

Придворният убиец (The Farseer)

В тази първа трилогия, авторката ни показва докъде се простират границите на любовта, лоялността и чувството за дълг, чрез живота на самия придворен убиец - ФицРицарин. Силно загатната е и темата за цикличността на историята и нейното постоянно повтаряне, а за капак получаваме и няколко силни урока за връзката между човека и природата, за силата на приятелството и за пристрастяващия ефект на властта в различните й форми. И това е само началото.

Историята на придворния убиец ни е разказана от самия него; текстовете, които четем, са неговите мемоари. Започваме от ранните му детски спомени, когато невръстния Фиц безцеремонно е зарязан от своя дядо в ръцете на Бърич, главен коняр и приятел на принца-престолонаследник Рицарин (Хоб има любопитен подход към имената на героите си, но ще оставя Фиц да ви разкаже за тях). Тук научаваме и причината за това изоставяне: Фиц е незаконен син на принца и на дядото му е писнало да го издържа. Под строгото око на Бърич, нашия герой започва да намира своето място в света и да научава повече за самия себе си. Като копеле с кралска кръв, самото съществуване на Фиц е опасно за короната: заради това животът му ще е винаги обвързан с трона на Шестте херцогства и хората, които седят на него. Именно неговия дядо, старият крал Умен, дава на Фиц своята закрила и подкрепа в замяна на служба като политически убиец и шпионин. В историята за възмъжаването и обучението на Фиц се вплитат дворцови интриги, лични драми и надвисналата заплаха от дивашките нашествия на Червените кораби.

Тайните на занаята 

Първата книга, очаквано, служи за полагане на основи. Чрез преживяванията на Фиц научаваме много за Шестте херцогства и за различните прояви на магията в този фантастичен свят. Самият Фиц открива в себе си таланта да използва както  Осезанието (the Wit) - древна, стигматизирана магия, обвързана с природата и животинския свят - така и Умението (the Skill) - магията на кралското семейство, което позволява на тези вещи в използването му да манипулират умовете на други хора или да споделят мисли и сила едни с други. 

Освен със света и магията в него, се запознаваме и с главните персонажи: освен вече споменатите Бърич и крал Умен, значими за историята са принцовете Искрен и Славен, лейди Търпение и стария кралски убиец Сенч, който поема обучението на Фиц в новата му професия. Всеки от тези герои е изключително одухотворен и носи чувство на завършеност, на истинска личност, а не просто инструмент, който историята използва по някакъв начин. Мога да говоря надълго и нашироко за всеки от тях, но за да не става този пост 20 страници, ще отделя повече внимание само на три персонажа, които имат по-специално място в живота на Фиц.

На първо място трябва да спомена Шута, който (която?) е… особен чешит. С течение на историята или ще сте все по-заинтригувани от неговата роля, или ще ви дразни все повече. Този албинос със безцветни очи постепенно се превръща от (изненада!) царски шут в многопластов персонаж, изстрадал не по-малко от горкия Фиц, а съдбите на двамата са неразделно свързани. Да се разкажат подробности за Шута без разкриване на интересни моменти от историята е трудно, така че просто ще кажа че за мен това е един от най-добрите примери за постепенно и доста неочаквано превръщане на един персонаж от “фонов шум” в двигател на действието и едва ли не ко-главен герой.

Като казах ко-главен герой няма как да не продължа с персонаж, който хем е собствена личност, хем продължение (и донякъде огледало) на самия Фиц - вълка Нощни очи. Връзката между двамата, изкована от магията на Осезанието, прави умовете им почти едно: всеки споделя и разбира мислите и чувствата на другия, дори да са на огромно разстояние един от друг. Това споделяне има и дългосрочни последствия, тъй като с течение на времето всеки приема и част от характера на своя другар. “Очовечаването” на Нощни очи и превръщането на Фиц във вълк-единак се случва доста плавно през цялата трилогия, но ако сравним поведението им от първата книга с това към края на третата ясно можем да видим как и двамата освен безрезервна вярност и подкрепа, са открили един в друг черти, на които искат да подражават.

На последно място, няма как да не намесим и Любовта с главно Л - или в случая, М. Момичето Моли, което ще порасне в жената Моли, стои както зад най-сладките, така и някои от най-болезнените моменти в живота на Фиц. Моли далеч не е безпомощна, скромна девойка или пък крехка принцеса, която чака да я спасят. Тя е изключително силен характер, със собствени планове и мечти. В контраст с потайния (по принуда) Фиц, тя е изключително открита и ясна в своите действия и чувства. Донякъде незрялата, “ученическа” любов между Моли и Фиц се развива почти през цялата трилогия и нейния емоционален край бележи важен момент на съзряване и за двамата.

Кралска поръчка

Втората книга подхваща действието веднага след края на първата, което ми създава известни затруднения да я опиша без да използвам спойлери. Без да споменавам конкретни събития, ще опиша самия Фиц по време на Кралска поръчка. Той е променен, белязан от преживяванията си в Тайните на занаята, които го оставят огорчен и несигурен. Честно казано, в първата част от книгата Фиц направо ми беше неприятен с тежкото си цупене към всичко и всеки, но не е като да нямаше валидни причини да се държи така. Но чувството му за дълг - основна черта в характера на героя - все пак надделява и той отново използва уменията си в защита не само на своя настоящ и бъдещ крал, но и на цялото кралство. 

Ресурсите на херцогствата са оглозгани до кости от борбата срещу Червените кораби и личните амбиции на принц Славен, а принц Искрен поема на свое собствено приключение в търсене на митични същества, които да спасят кралството от разруха. Червените кораби се завръщат, а с тях и смразяващото им умение да отнемат чувствата и здравия разум на хората, които пленяват в своите нападения, принуждавайки жителите на крайморски градчета и села да се изправят срещу собствените си майки и бащи, братя и сестри, подивели, подчинени на животинска нужда  да грабят всичко от всеки, за да оцеляват. Мистерията около това претопяване на хората (Forging в английската версия, кръстено на градчето Forge където се случва за първи път) продължава до самия край на трилогията, но за мен обяснението в крайна сметка си заслужаваше.

Тронът

Въпреки почти еднаквия им размер, прочетох Тронът за четвърт от времето, което посветих на Кралска поръчка. Тук е голямото “отплащане” на целия градеж от предишните части, тук получаваме отговори на въпроси, които чакаме от началото на трилогията, получаваме и така желаното възмездие, поне донякъде, но… на жестока цена. В Тронът най-после получаваме по-детайлно навлизане в различните магии на този свят и цената, която неминуемо се заплаща при тяхното използване.

Общи размисли 

Като цяло, това мога да кажа за всяка от книгите, без да разваля историята за “новопристигащи” в света на Робин Хоб. Останалите ми коментари ще се отнасят за трилогията като цяло и за определени аспекти в стила на авторката, които ми оставиха приятно впечатление.

На първо място искам да се върна към магическите системи, измислени от Хоб. Въпреки че сме във фентъзи вселена, тя е доста “бедна” на магия. Наоколо не тичат еднорози, в небето не летят грифони, а хора с магически таланти има, но те са рядкост. Малкото индивиди с магически таланти пък определено не са всесилни - никой не мята огнени кълба и светкавици. Освен това, както вече споменах, магията на Хоб и особено Умението, идва с цена. Тя е пристрастяваща като наркотик и постоянно те изкушава да опиташ още и още, да й отдадеш цялата си енергия и внимание, докато накрая загубиш представа за себе си като личност и съзнанието ти просто се превърне в капчица от общия океан сурова магия, който свързва всички умове. Осезанието, което отваря ума на Фиц (и други хора със Старата кръв, както сами се наричат) към умовете на животинския свят, също крие рискове от изгубване на себе си. Когато съдбата те изправя пред нови и нови препятствия и разочарования, да изживееш остатъка от живота си в тялото на вълк, мислещ единствено за следващия лов и нищо друго, изглежда като много примамлива алтернатива. Често фентъзи авторите прикрепят негативна страна към използването на магия, най-малкото за да не се превърнат техните магически персонажи в непобедими (и безинтересни) богове, но не си спомням другаде да съм виждал този поглед върху магията като кокаин.

Пристрастяващата магия е част от нещо по-голямо, което много харесвам при Хоб - действията имат ясни последствия, дори да са били “for the greater good”. Няма магически мехлеми и жива вода, които да лекуват; всяка рана оставя белег, възстановяването отнема седмици или дори месеци и въпреки младостта си, Фиц набързо се сдобива с плеяда от хронични болки, които завинаги ще носи със себе си и имат реално отражение върху живота му. Това е един от най-силните елементи на писането на Хоб: рядко ще намерите автор, който толкова реалистично да описва чисто физическата цена, която техните герои плащат по време на подвизите си. С течение на години ставаме свидетели на това как тялото му бива пречупено и белязано от битки, болести, отрови и зависимости. 

Този реализъм в действието допринася и за човечността и пълнокръвието на героите. Хоб е създала интересен свят, но уменията й като писател блестят най-силно в нейните персонажи. Всеки от тях е не просто архетип, нужен на историята, а индивид, със своите добри и лоши черти. Динамиката между героите е великолепна, а развитието на техните взаимоотношения е много естествено. Въпреки че наблюдаваме действието през спомените на Фиц, никое от останалите действащи лица не ни оставя с чувство на незавършеност, нито пък техните действия изглеждат не на място. Особено силна в това отношение е третата книга, която поставя много повече важност върху връзките между героите като цяло.

Възрастта на книгите (Придворният убиец излиза преди повече от 25 години) не личи по никакъв начин, даже напротив: разглеждат се изключително зрели и релевантни теми, а един от (нарастващо) важните герои е с неизвестен и доста дебатиран пол, което дори в днешното фентъзи е рядко срещано. Цялата трилогия се чете не просто като класическото преминаване по Пътят на героя, а като изключително болезнена хронология на постоянните премеждия, разочарования, физически и душевни рани, които ФицРицарин понася в служба на другите и в търсене на собственото си щастие… или дори просто спокойствие.

В случая на Придворният убиец, цикълът може да се замести с “натравяне, смъртоносна рана, мъчения в тъмница, и още, и още...

В началото честно казано бях малко разочарован от гледната точка тип “герой описва приключенията си”, защото директно ни разкрива най-важното: Да, Фиц преживява всичките си приключения. След като приключих само първата от няколко поредици книги, описващи живота му обаче, мнението ми по въпроса се промени коренно. Фиц се опитва да взима правилните решения в тежки моменти и често плаща за това с цената на здравето и щастието си. Той може да е жив, но всичките жертви и разочарования, всичките рани които носи със себе си, представляват една огромна тежест, която се разкрива пред нас малко по малко с всяка следваща страница. Краят на всяка от книгите, посвоему глави в неговата лична история, оставят чувството на сладка тъга в гърлото; на малка победа, постигната за жестока цена. Това важи особено силно за края на Тронът и ми е много трудно да си представя как самата Хоб е намерила сили и вдъхновение да се върне към този изтерзан герой, за да го прекара през още премеждия. 

А сега накъде...

Взех донякъде мазохистичното решение да не продължа с четенето на приключенията на Фиц след края на Тронът, а да се потопя в следващата (по ред на издаване и хронология на света) трилогия на Хоб, която пренася действието на юг от Шестте херцогства и, освен нова гледна точка (този път няколко), ни сблъсква със… живи кораби. Дори да ми харесва наполовина толкова, колкото книгите за Придворния убиец, ще съм повече от доволен.

А фактът, че Фиц и Нощни очи ще ме очакват след това, може единствено да ме мотивира да чета по-бързичко!