Приключенията на Морков Епизод 2: Сам вкъщи

 

Драги ми котки и по-нисши видове, пак имам страшна история за разказване!

Е, фактът, че я разказвам подсказва, че има щастлив край - ама си беше страшно! 

Денят тъкмо навлизаше в любимата ми фаза: ранния следобед, когато изоставям поста си на терасата, за да поспя на сянка в спалнята. Друго предимство на спалнята в тези часове е, че леглото не е заето от хора, които да ме будят с постоянното си мърдане. Моят Човек беше необичайно активен: вместо да натиска бутони пред светещата кутия на масата (също добро място за излежаване), той обикаляше от стая в стая, събираше дреболии и затваряше изходите ми към Навън. Това ми се стори леко съмнително, но когато го видях да ми приготвя втора купичка с храна (и съответно втора тоалетна), се успокоих и даже му помогнах със събирането, преди да се върна към дрямката си на леглото.

Винаги слагайте първо най-важните неща в багажа!

Когато се събудих, Човека го нямаше. Нищо страшно, помислих си - той изчезва постоянно и обикновено се връща с храна. Заех позиция до вратата към Навън и зачаках.

Когато започна да се стъмва осъзнах, че този път май нещата са по-различни...

Нощ Първа

Всеки звук на вратата ми вдъхваше надежда, че Човекът се прибира - напразно! Мяученето ми остана без отговор. Преборих се с паниката си по нормалния начин: ометох едната купичка храна и набих всички възглавници на дивана. Накрая, изтощен и самотен, заспах на най-безопасното място у дома - върху гардероба. 

Ден Първи

Утрото ме посрещна все така сам. Изправен бях пред нов проблем - глад! Е, да, все още имах пълна купичка с храна, но тя беше суха! Всяка котка знае, че сутрин човеците те хранят с вкусно месце, а сухата храна в купичката е само за залъгване на глада до следващата сутрин. Уви, човеци наоколо нямаше, освен тези които виждах да се разхождат Навън. Никой от тях не отговори на моя зов за месо! Прегладнелият ми мозък все по-трескаво се опитваше да намери изход от тази ситуация. В крайна сметка гладът ми стана по-силен от навиците. Докато преглъщах сухите гранули, си спомних предишния път, когато бях безцеремонно изоставен самичък. 

И тогава ми оставиха две купички храна - трябваше да се досетя, че не е случайно! Другия път ще знам. Както и да е, тогава бързо стигнах до заключението, че трябва да отида Навън и сам да открия Човека. За щастие имах отворен прозорец: разкъсах слабата мрежа с огромните си, силни лапи, събрах смелост и скочих. Долу обаче го нямаше моят Човек, но пък имаше безброй страшни и мокри неща. В пристъп на самосъхранение (не страх, в никакъв случай не бях изплашен!) потърсих убежище под една от ръмжащите машини на хората, оставена наблизо, и зачаках. 

Няколко вечности по-късно, чух Човека да ме вика! Започнах да рева с всички сили, а гласът му идваше все по-близо до моето убежище. Когато вече усещах и миризмата му, пропълзях навън, кален и жален, и се хвърлих в ръцете му. Къпането и сблъсъкът със страшния сешоар си струваха последвалото вкусно месце.

Докато си припомнях тези страшни и вкусни спомени, неусетно задрямах.

Нощ Втора

Когато се събудих, слънцето го нямаше - нямаше го и Човека, все още. Започнах поредната си тревожна обиколка в търсене на забравени прозорци. Опитах всичко: даже скачах и по дръжката на Вратата за Навън, но тя остана непреклонно затворена. Единственият резултат от всичките ми усилия беше, че пак огладнях. Почти изпразних втората купичка храна, след което се настаних на прозореца и тъжно загледах преминаващите долу улични котки. Как им завиждам на свободата понякога! Е, да, сигурно си имат техните проблеми, но пък ходят където искат и никой не им вика “дебело бебе”, докато ги носи унизително на ръце. Малко по малко, започнах да приемам съдбата си. Очевидно щях да умра или от глад, или от самота - което дойде първо.

Ден Втори

От глад ще е!

Вече бях спрял да броя часовете, откакто последно видях Човека, а двете купички храна бяха изблизани до съвършенство. Направих бърз оглед на останалите ми провизии: четири мухи, подредени върху леглото; половин кекс, неразумно забравен върху кухненския плот; и голяма шоколадова вафла върху масата в хола. Привлечен от лъскавата опаковка, реших първо да атакувам вафлата. Добре, че още имах сили - оказа се голяма битка! Замалко щях да си вкарам автогол, когато напъхах вафлата под канапето, но успях да я придърпам с лапа и в крайна сметка стигнах до вкусотията вътре. Всеки път, когато успея да хапна човешка храна, се убеждавам колко прецакани сме ние котките.  Обнадежден от добрия вкус на вафлата, реших да пробвам и кекса, а мухите да си оставя за вечеря.

Тук опаковката далеч не беше толкова проблемна, а и формата на кекса го правеше доста по-удобен за хапане. Бях толкова съсредоточен в дъвчене, че чух приближаващите стъпки чак когато спряха пред входната врата. Първоначалната ми радост - Човека! - веднага отстъпи място на паника - Човека! Ще ме хване на местопрестъплението! Изстрелях се пред вратата, изчаках да се отвори (колкото да потвърдя, че е той) и директно се отправих към сигурното ми скривалище върху гардероба, докато преценя дали ме очаква наказание. Такова нямаше: Човекът беше толкова впечатлен от умението ми да оцелявам сам, че ме възнагради с цяла купичка месце. След като се справих с купичката, започнах с позакъснялото каране, което продължи през остатъка от деня. Бива ли да ме забрави за толкова време, отново! Много несхватливи животни са човеците. Запомнете от мен: винаги си имайте едно наум, като излизат, и винаги ги посрещайте на вратата с недоволство. Когато изглеждат достатъчно засрамени от себе си, тогава може да си позволите малко мъркане в ръцете им. Все пак, те са много добри в отварянето на паучове и консерви. А и са удобни за гушкане, ако не шават много.

Никога никъде няма да ходиш повече!