Добринище: Дотам и обратно

 

Като всички истински приключения, и това започна рано сутрин - но не прекалено рано! Пием кафе, събираме багажа, оставяме достатъчно вода и храна за Морков (който прави опит да се самодобави към багажа) и сме готови за тръгване! Целта: Добринище, и по-точно хижа Безбог и едноименният връх над града.

Как така, без мен?!

Пътят е хубав и спокоен, а променливото време ни кара да гадаем до последно дали горе в планината ще ни посрещне слънце или облаци. Всяко пътуване към югозапада ми дава възможност да видя, че все пак нещо се върши по родните пътища. В случая откриваме, че е пуснат още един нов участък от магистралата, който ни спестява няколко минути. Тръгнали сме от София около 9:30, а в 12:00 сме на лифта към хижата.

Половин час по-късно вече се намираме пред хижа Безбог, на 2236м. надморска височина в красивия Пирин. Отделяме десетина минути за малко хапване: никога не се започва преход на празен стомах! Правим една бърза фотосесия с езерцето пред хижата и потегляме към връх Безбог, който в този момент е напълно скрит от мъгла.

Маршрутът не е особено дълъг - от хижата до върха се стига за час и половина без бързане, - но крие своите трудности. Има няколко стръмни, скалисти участъка, където трябва да се внимава. Едва десетина минути след тръгването от хижата ще срещнете първия по-стръмен баир, известен като Душевадката. Една неподготвена групичка се отказва още тук, запалват по цигара и тръгват обратно: вярвайте ми, името всъщност е по-страшно от реалността и участъка не е толкова лош, а и после следва доста полегата отсечка. Доста от хората, които срещаме, използват щеки за преходи; правя си бележка да намина през Декатлон при следващите сезонни намаления, за да взема и на нас. По-честите почивки при стръмнините ни дават възможност да видим колко бързо се променя времето в планината - и колко красиви клетки се образуват в промеждутъците, когато слънцето и мъглата се борят за надмощие.

С достигането на върха се оказваме над поредната вълна от мъгла, която ни открадва гледката: намираме се на 2645м. и щяхме да имаме страхотна видимост, ама… друг път. Малко победоносно хапване, една-две мъгливи снимки и тръгваме обратно към хижата.

Въпреки че аз лично не съм съгласен, според много хора по-лошото на стръмните участъци е слизането обратно по тях. В случая избираме малко по-различен маршрут от наидване, с повечко иглолистни храстчета, на които да разчитаме за подкрепа. Времето също решава, че му е писнало да се променя, и по целия път обратно ни грее слънце: на места оценявам колко са ни помогнали облаците, защото сянка почти липсва и дори в средата на октомври става жега. Скоро вече виждаме хижата и прехода е към своя край.

Около 16:00 сме обратно при колата в подножието на Пирин. Ако предпочитате, можете спокойно да приключите деня по домовете си; в случая, ние предпочетохме да останем за нощувка в Добринище, където опциите за отсядане са много. Освен няколкото СПА хотела и вилни комплекси има и доста къщи за гости, като ние отседнахме именно в такава - къща “Оазис”.

Впечатленията ни от нощувката са леко негативни. От една страна, на външен вид къщата беше доста приветлива, в старовремски стил, с голям чардак и хамак. Домакинята също беше много любезна и приветлива, а wi-fi връзката беше по-стабилна от тази в 90% от хотелите, които съм посещавал. От друга страна обаче, негативите надделяват: стаята беше мъничка и доста базова, липсваха кърпи за ръце (само две големи хавлии), а душа използваше някаква извънземна система за нагласяне на температурата. Към това добавяме възтънки стени и откритието, че вечерно време столовата (която служи и за вход към спалните)  се превръща в пушилня на закрито, за да не мръзнат пушачите. За тях това сигурно е огромен плюс, но на мен не ми харесва изобщо.

Откритието за пушенето се случи късно вечерта, когато се връщахме от вечеря. В това отношение, положението е следното: имате избор от няколко механи, като всяка се хвали с добра кухня, но специално през уикенда е силно желателно да си запазите маса предварително. Силно препоръчани (и тествани от приятели) са по-малките “Бабуч” и “Пирин”, а популярната “Македонска кръчма” има повечко маси и музика на живо, което оставям на вас да прецените дали ви влече. След като не се бяхме погрижили за резервация, най-добрата опция се оказа вечеря в ресторанта на близкия хотел “Орбел”. Домашната ракия и добрата компания там ми бяха напълно достатъчни, така че не тъжа особено за пропуснатите механи.

Рано на другата сутрин, решихме да пропуснем закуската в къщата. Взимаме по едно кафе (и мини кроасанчета, защото някой забрави специални купените такива за похода) от бензиностанцията и следва доста скоростно прибиране до София, въпреки сутрешната мъгла. Всъщност прибирането си е съвсем нормално - просто съм свикнал всяко връщане в София да е придружено от километрични опашки, които някак си липсват в 10 сутринта в неделя. 

Даже и очакваният рев на гладния Морков не ни спохожда: тъкмо е получил цяла консерва риба от племенницата ми и въобще не си прави труда да ни посрещне, а остава фокусиран върху купичката. Едва вечерта си позволява да покаже малко нежност и да се порадва на завръщането на топлите, удобни за полягане хора. 

Определено препоръчвам Добринище и Безбог като приятна уикенд дестинация, към която планирам да се завърнем някой ден: около хижата има още няколко върхове и езера, които чакат да бъдат покорени! 

А кои са вашите любими планински дестинации за съботни приключения?

Е това вече е друго нещо!