Глина, Виктория Бешлийска

 

Глина, Виктория Бешлийска 

Животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втърди брегът, за да го върне в тихото русло.

Пренасяме се повече от три века назад във времето в Бусинци, едно китно селце в Трънско, което си изкарва прехраната основно чрез вещите ръце на майсторите си грънчари. Според местната легенда, когато го нападат и ограбват башибозуци, селото се сбира, сътворява три коли грънци и ги кара като дар на султана в Цариград да измоли защита. И колкото и невероятно да звучи, този султан, свикнал на най-фин порцелан и най-чисто злато, се впечатлява от глинените бусински творения. 

“Глина” стъпва на тази легенда и омайно ни разкрива що за хора и събития биха съпътствали тази история по един чуден начин. Езикът на Виктория Бешлийска се лее гладък като мляко: изгражда плътна и донякъде приказна, но все пак здраво стъпила на земята атмосфера. Той успява да оплете по много сполучлив начин суровия живот на хората от онова време с митичното и магичното - лековитата изворна вода и сгряващата отвара от мащерка, китката босилек за защита по пътя, четенето на уроки за прокуждане на лошотията и огънят на вдъхновението, който гори в гърдите на майстора, докато вае глината с ръцете си. Цялото това начинание придава едно топло чувство за нещо мило и родно. 

Това не е изненадващо за хората, запознати с Виктория Бешлийска. Макар “Глина” да е дебютният й роман, тя е също така автор на блога “По дирите на думите”, където събира стари и диалектни български думи. В самата “Глина” са втъкани много от думите, присъстващи в блога. Това не бива да плаши съвременния читател - на края на книгата е поместен речник, така че да не се изгубим всред собствения си език. Именно на тези думички се дължи магичността и прекрасната атмосфера, за която писах по-горе.

Но романът не е единствено упражнение по писане и това не изчерпва неговите достойнства. Историята е простичка и предвидима (още повече че голяма част от нея е разкрита в синопсиса на корицата), но все пак е базирана на легенда и това е донякъде по дизайн. Ако разгледаме героите, те самите също са на пръв поглед простички и предвидими, но това отново е по-скоро нарочно. Всеки от тях е задвижван от първични, мощни сили. Това са поривът да творят и сътворяват, неизменният сблъсък между семейната приемственост и напливът за свобода,  и любовта - един към друг, към семейството, към земята и особено към занаята, с който селцето от Трънско успява да се прочуе. 

Но по-впечатляващо е колко голям е всъщност ансамбълът на героите. Да, веднага можем да изброим като главни герои знаялицата Зевна и нейната дъщеря Жара, майстора грънчар Велико и овчара Боя. Но това не е историята само на един майстор, а на цялото село, и не само на грънчарите, а също на техните жени, дъщери и съселяни. Виктория Бешлийска успява да игради едно село, което се чувства не просто пълно, но и пълнокръвно, не разчитайки само на основната шепа герои, а разказвайки ни за болките и трепетите на всички останали. И по-важното, нищо от това не се усеща като филър и не ни е скучно да четем за третата дъщеря на чичото на овчаря (или у мен се обажда фенът на “Game of Thrones” и “Колелото на Времето”). 

Не е и напълно без проблеми романът, най-големият от които е леката наивност на текста, честите повторения и казването, барабар с показването, на според мен очевидни неща. Особено обясняването на вече показани неща ми се струва, че подценява читателя, и като такова дразни. Но може би романът е писан с една по-млада публика на ум? Според мен текстът само би спечелил, ако се поизчисти малко. В крайна сметка това са по-скоро бели кахъри и не е прекалено трудно да се абстрахира човек от тях.

“Глина” се оказа един много приятен съвременен роман за българите от онова време. Затваряйки последната страница, тъй наподобяваща първата, но където нашата знаялица вече бяга към, а не от гонещото я проклятие, ме остави с едно топло чувство. Макар че, ако трябва да съм честна, книгата дойде в точния момент, така че даже нямаше нужда да си представям огромната скала, сцепена на две от река Ерма - все пак наскоро ходихме в ждрелото и можех директно да си спомням как е там. А това, което сме пропуснали на нашето приключение, е музеят на керамиката точно в село Бусинци, към което ми привлече вниманието авторката. Записвам си!