Тъй като аз очевидно съм главният герой на този блог, редно е като всеки истински юнак да ви разкажа за моето минало. Или в моя случай: как едно малко рижо коте стана един стабилен Морков!
Началото
Не си спомням много от ранното ми детство. Баща ми не съм го виждал никога, ама сигурно е бил риж хубавец като мен - мама беше шарена. От нея научих двете най-важни неща: къде да ходя до тоалетна и как да мъркам на хората, за да ме нахранят.
Повратният момент беше първата ми среща с моя Човек. Открил ме там, където може да откриеш всичко и всеки - в интернет. Беше ясно, че моята красота (пък и на моите братя и сестри) е прекалено голяма и трябва да се разпръсне по страната, вместо да седи скрита във Враца. А как Човекът се е спрял точно на мен ли? Ами вижте ме само:
Да, бях синеок. Ама после ми мина.
Но да се върнем на Човека ми. На първата ни среща бях малко скептичен: нито ми носеше храна, нито кутия! Лошо начало. Никой не ме попита обаче дали го искам - безцеремонно ме завряха на топло в якето му, а след няколко минути преживях едва второто пътешествие с кола в живота си (първото ме придвижи от Враца до София и него го проспах). Пътуването беше кратко и съвсем скоро се озовах в това, което днес е известно като Морковеното царство.
Тъй като още не познавах Човека, използвах камуфлажа си, за да се скрия.
Морков Rising
В дните след пристигането си вкъщи бързо научих, че съдбата (и Човекът) са ми отредили името Морков. Като знам какви бяха алтернативите (Мандарин, Сладък Картоф, Мортимър), май не мога да се оплача. Освен името си, бързо научих и други неща. Царството ми беше като Хогуортс: някои помещения се появяваха само в определени часове (когато Човека е вкъщи), а иначе бяха скрити зад непробиваеми Врати. Разполагах с бездънни купички, които винаги бяха пълни, независимо как се стараех да ги изпразня - като оная легенда за Тор и бездънния рог, сещаш ли се? А ако направя някоя беля, под голямото легло имаше тайно леговище, където никой човек не можеше да ме стигне. Въоръжен с тези ключови знания, се отдадох на двете най-важни дейности за едно коте: да изследвам царството си и да раста.
Ушите ми се развиваха малко по-бързо, но в един момент тялото ги настигна.
В следващите седмици и месеци в живота ми настъпиха важни промени. Ставах все по-силен и всеки ден откривах нови, неизследвани височини: Масата, Мивката и прозорците с изглед към голямото Навън бяха бързо покорени. Човекът ми осигури и собствена наблюдателна кула, от която да следя какво се случва наоколо. Използвам я до днес, но вече подремвам в основата й вместо на върха - там вече не се събирам… Особено горд съм от деня, когато покорих и последната неизследвана територия: Гардероба! Само истински атлет като мен може да скочи достатъчно високо, за да се покачи върху него (сигурно затова хората не го правят). Освен много прах, там горе открих и едно от любимите ми места за дрямка, когато искам малко тишина и усамотение.
Времето си минаваше и аз растях с дни. Научих се да отварям проклетите Врати и вече никоя територия не беше затворена за мен! Освен терасата, де - тази Врата очевидно е омагьосана, защото хем се вижда през нея, хем не се отваря със скачане по дръжката като всички останали. Освен тайната на Вратите, научих и кои са най-хубавите неща в живота. Звука на паучовете с мокра храна, когато се отварят. Да се изтегнеш върху одеялце, което е меко почти като мама. Да легнеш я върху книжка, я върху телефон, я върху лаптоп (щом хората ги пипат толкова, явно са хубави неща). Като всяка себеуважаваща се котка открих и радостта от кутиите. За тях има само едно основно правило: никоя кутия не е прекалено голяма или прекалено малка. Всички са точния размер.
Важното е как седиш в тях.
Някъде по това време хората започнаха по цял ден да висят в моето царство, вместо да излизат навън през деня, за да ловуват. Както и да е, не ми пречеха. Така имах повече свидетели и помощници за моите приключения! Редовно се обръщам към тях за подкрепа, когато Шумния Бял Звяр започне да обикаля царството и да изяжда всичко по земята (много често и играчките ми). На два пъти хората даже ме спасиха: първо от страшния затвор, в който попаднах като търсех отговор на въпроса “Има ли нещо зад етажерките с книги?”, и после от парното, което предателски ми заклещи лапата докато се разхождах по него (а уж сме приятели!).
И до днес хората са непрестанно до мен. Винаги има на кого да досаждам за още храна или за любимата ми игра Гонене на въдица.
Обратно в настоящето
За една голяма част от живота ми вече знаете: имал съм приключения извън царството, както и приключения сам вкъщи. Вече съм голям, улегнал котарак, но си оставам любопитен за всичко наоколо. А тъй като и вие сигурно сте любопитни като мен, ще ви кажа какво правих в последните дни.
Напред, към приключенията!
Пак се возих в кола! Дестинацията ми беше позната, та този път изобщо не се притесних. Отново ме заведоха при Грижовниците, за да може и аз като всички останали да социализирам малко по празниците.
А какво социализиране падна! Този път сред различните представители на котешкия вид имаше и няколко братовчеда. Не знам дали наистина сме роднини, ама няма как иначе: всичките бяха рижави. Добре, че си носех нашийника, че иначе Човекът можеше да замъкне някой нов Морков вкъщи. Както и предния път си дадох ден-два за разузнаване на обстановката и гледах другите отвисоко (тоест, от поста си върху гардероба, ‘щот съм много смел), но постепенно започнах да се чувствах като у дома си. Освен братовчедите много ми хареса и една млада дама, която постоянно търсеше компания за игра. Още с пристигането ми тя се завря най-нахално в моята кошница без даже да ме пита! Нахалството настрана, като я опознаеш, е пичага и споделя моята страст за изследване на тунели. Е, на моменти ме преуморяваше с постоянните походи: ще я видя като стане на моята възраст…
Пак ме гледа, нали?
Дните ми минаваха бързо и докато се усетя - ето го моят Човек на вратата да ме моли да си ходя вкъщи! Изпях му една радостна песен, както аз си знам, след което тръгнах с него. Докато се насладя на интересните нови гледки, които пътуването ми разкриваше, вече бяхме стигнали пред познатия ми дом. Карането по Човека продължи и след като вече бяхме вкъщи: нито купичките ми бяха пълни, нито кутиите ми бяха подготвени за сън, изобщо получих много кофти дежа ву - така ме посрещна и предишния път като ме прибра вкъщи! В крайна сметка му простих, след като ми пазеше гърба докато хапна малко пресни гранулки (знам ли, може някой братовчед да се е промъкнала с нас, за да ми ги открадне!). Като се сгуших до него онази вечер, все пак си признах, че ми беше липсвал съвсем малко - и Човекът, и царството ми. Компанията и разнообразието са хубаво нещо, но най-хубаво си е вкъщи!
Сега и двамата с Човека сме се върнали към това, което правим най-добре. Той гледа различни екрани, разлиства книги и готви вкусотии в кухнята (от които аз скришно хапвам), а аз се излежавам по 20 часа на ден и събирам сили за следващото голямо приключение. А какво ще е то? Не знам. Но когато се случи, вие ще научите първи!
Comments
Post a Comment