Винаги много се радвам, когато открия нов български автор, който да твори в така любимия ми жанр - фантастиката. За съжаление, често се разочаровам от реалната стойност на закупената творба. Тази година не случих на три такива книги поред (а е една февруари!). Но днес ще си говорим за четвъртия ми опит с български автор, който успя да оправи горчивия вкус от предишните разочарования и да ми възвърне надеждата в родните представители на професията - а именно Емил Минчев и неговия сборник с фентъзи-хорър разкази “Квартални съновидения”.
Сборникът се състои от една повест и четири разказа, като за мен най-много определено изпъкна повестта (макар и разказите също да не са лоши). “Детективска агенция Трите Нинджи” по добра Кингова традиция ни представя три хлапета, които в безпризорните часове след училище се изживяват като детективи и разследват заплетени случаи - надрасканата кола на съседката (неизвестен извършител), счупената витрина на обущарницата (неизвестен извършител), зловещите звуци откъм езерото (извършител известен… но безинтересен). Докато най-после те не попадат на нещо истинско… и зловещо! В разказите пък поредица от необясними самоубийства в два столични квартала хвърлят града в паника, а студент в Софийския се натъква на странно момиче с червени очи, което сякаш никой друг не вижда, и други такива истории с неочакван край и щедра доза хумор.
Свързващата нишка между отделните части на сборника, както подсказва и заглавието, е кварталът (в частност софийските квартали, въпреки че описаните панелки, раздрънкани автобуси и олющени катерушки, застлани с килим от люспи на семки, биха могли да се намират в който и да е български град от 90-те). Авторът много увлекателно успява да изрисува тези така познати образи, покрай които минаваме ежедневно без да забелязваме, и да създаде неповторима атмосфера. Ако и вие сте били дете на 90-те, повестта направо ни телепортира отново в детството, където стълбите и асансьорът също бяха място за игра, стига да успееш да се скриеш от съседката, на която много й шумиш или й пречиш да ползва асансьора по предназначение. Така понесли в ръка филия с лютеница или парче баница и гледащи филми на презаписана видеокасета, прекрасните описания на Емил Минчев ни поднасят едно отминало време, затворено в бутилка, и омешано с причудливи и странни (но не прекалено страшни) истории.
Сред самите истории има добри идеи, но и някои откровенно странни. Това е присъщо за сборниците - все пак не всичко е лъжица за всяка уста. Голям позитив за мен бяха героите, които са доста добре изградени в повечето случаи. Впечатление прави и първият разказ, където с едно изречение, пестеливо, но въздействащо и доверявайки се на читателя, е представена цяла една палитра от емоции и тревожност.
От другата страна на монетата, като слабост на автора мога да изтъкна пестеливостта - или нейната липса. Както в Глина на Виктория Бешлийска, и тук имаме повтаряне и обясняване или разтегляне на очевидни неща, макар и в по-малка степен. Ще ми се авторите да имаха повече доверие в умението на своите читатели да ги разберат и оцененят. Прекрасен пример е краят на повестта - самата идея е чудесна, но щеше да е много по-въздействаща, ако беше завършена ударно и пестеливо, вместо да бъде разгледана в продължение на цели страници. Вярвам, че авторът може и по-добре и се надявам да видя развитие в тази посока в следващите му творби.
Но да завършим на позитивна нота - Емил Минчев беше нов за мен автор и неговите “Квартални съновидения“ се оказаха една много приятна изненада. Ще продължавам да следя кариерата му с интерес!
ПС: А за интересната бира на снимката можете да прочетете повече тук.
Comments
Post a Comment